През октомври в Софера ще ни гостува Соня Цауш, приятел и ментор на нашата инициатива. Тя е един от тримата в ръководния екип на Антропософския Социален Съвет, координатор на отдела за професионално обучение, сценичен танцьор и терапевт евртимист, а освен всичко е и пекар. В интервюто Соня ще ни сподели дългогодишния си опит в създаването на приобщаващи общности, как да прилагаме социалните си компетенции и за значимостта от това да бъдеш автентичен и верен на себе си в ситуации на уязвимост и неувереност.

 Разговор със Соня Цауш

Соня Цауш е част от тричленния ръководен екип на Антропософския съвет за приобщаващо социално развитие и работи в Германската федерална асоциация за антропософски социални услуги „Anthropoi›. От октомври 2019 г. тя е заместник-ръководител на петгодишния проект „Принос на антропософски социални услуги към приобщаваща общност“.  

Тя е координатор на отдела за професионално обучение и член на образователния съвет.

 

Да играеш означава да си автентичен 

 

Общностите не се нуждаят от играта при срещите като лукс, а за вътрешното си здраве. В играта ние се отваряме, правим се уязвими и достъпни. Това създава автентичност, която освобождава от наследство или очаквания, йерархии и идеи. Така пренасяте връзката в настоящето. Соня Цауш говори за своята обществена работа с хора със или без нужда от подкрепа или придружаване и от собствения си учебен процес. 

Франка Хен зададе въпросите. 

 

Вашият път започва с обучение като пекар, след това като сценичен танцьор и по-късно като евритмист. Това отвори полето на лечебното образование или социалното поле като цяло. Кой те е вдъхновил в живота ти?

 

Първият човек, за когото се сещам, е колега от движението Кемпхил (бел.преводач Кемпхил-общностите представляват социално-терапевтични общности, в които живеят хора с увреждания. Началото на движението Кемпхил е поставено през 60-те г. от австрийския лекар д-р Карл Кьониг. Ежедневието е организирано подобно на семейна среда - в отделни къщи, в които живеят няколко човека с увреждания заедно с хора, които ги подпомагат. Едновременно с това е дадена възможност за трудова реализация - има различни занаятчийски работилници, градини, ферма. Как е реализиран работния процес и каква работа предлага, зависи от конкретната Кемпхил общност.), когото срещнах едва на 34 години, когато започнах да работя в лечебната (специална) педагогика. Чрез него почувствах, че наистина искам да отида по-дълбоко в антропософията и да не се оставям да бъда отблъсната от това, което понякога ме дразнеше в нея. Преди имах чувството: О, трябва да знам много, за да мога да се включа там. Но той ми даде увереност, че там където съм, не се намирам случайно и трябва да имам увереност, че съм на правилното място. Имайте тази увереност, че се намирате там, където сте, с много значима причина!

 

Въпреки това продължавам да се съмнявам понякога: дали съм на прав път или не? Но в най-дълбокото на сърцето си нося това, че мога да кажа нещо, защото сега съм тук. Същото важи и за танците. Танцувах и танцувах, танцувах и танцувах и никога не съм планирала да стана танцьорка. Пина Бауш и танцовият театър Вупертал, винаги са били невероятен извор на вдъхновение и модел за подражание за мен, защото там просто изпитах честност с темите от живота. Там е разказано всичко: болка, радост, страдание, кръв, смърт, любов и секс.

 

Това важен мотив ли е за вас? Да преживяваме изцяло и автентично и неподправено живота, с кръвта на сърцето си, да се изговорят всички истини, а не да се сдържаме или смекчаваме „мъдро“?



  Да, имам голяма загриженост за автентичността и усещането за близост със себе си. За мен отчуждението е голям проблем. Може би това е и причината да се озова в тази работа с хора, нуждаещи се от подкрепа. Какво означава да ми бъде позволено да се покажа автентично и какво се случва, когато се чувствам отчужден? И аз го правя доста често. Тогава съм в главата си и планирам нещо. След това тръгвам нанякъде и губя връзка с този вътрешен, оригинален пра импулс и тогава оставам сама само с едно мнение или една защитна реч. А в началото имах много хубава картина за какво става въпрос, и тогава бързо започвам да гребя назад в мозъка си, за да стигна до сърцето си.

 

И тогава как гребете назад? Как успявате да се върнете обратно към това вътрешно движение или автентичното?

 

Моят метод е това, което сега се нарича “Embodiment” или „въплъщение“, т.е. повторно свързване със собственото ви тяло чрез дишане. Упражнение, което обичам да правя и което препоръчвам на всеки, е да влезе във физическа медитация и да почувства: Как се чувства вътрешната повърхност на кожата ми? Това ми позволява да се преместя и не е егоистично или самоцелно. Става въпрос за вътрешния контакт със себе си и с това да се почувствам. Имам чувството, че бавно стигаме до точката, в която тялото също получава повече внимание в антропософията. В евритмията има такъв лозунг: „Моето тяло е моят инструмент.“ Но тялото е нещо повече. Това е и моята емоционална и умствена отправна точка.



Трябва да има място за приемане, в което мога да покажа своята уязвимост и непохватност.



Това също е много актуално за развиване на социалните ни умения, защото трудността е навсякъде, да се почувстваш вътре в себе си, да останеш със себе си, да позволиш на един автентичен израз да възникне в момента с хората или ситуациите, които са там. Откритостта и едновременно тази дейност, която изисква това, като основа за добро съвместно съществуване, се явяват предизвикателство към всички, които познавам. В същото време все още има нещо „меко“ в това изискване към себе си, което често се отхвърля или осмива. 

 

Как се справяте с такава девалвация, когато инструктирате упражнения при конгреси или семинари или при заседания на ръководни комисии?

 

Наистина трябва да знам какво искам да постигна. Първо трябва да проуча това много задълбочено. Иначе предпочитам да млъкна. Тук, в Германия, придружавам процесите за възникване на приобщаваща общност. Организирахме „работилница за бъдещето“ и поканихме заинтересованите страни от общността, както и хората, нуждаещи се от помощ. Малка група от 20 души. Донесохме червени балони във формата на сърце и участниците трябваше да преминат през стаята по двойки, един човек с и един без нужда от подкрепа, държейки балона между тях. Веднъж държаха балона между тях на корема, веднъж на гърба, веднъж на главата. Може да се каже, че беше като детски рожден ден. Но можете също да попитате след това какво съм преживял, почувствал и научил от другия човек? Какво беше качеството на тази връзка и за какво ми трябва? Имаме метод или възможност да влезем в лекотата и да говорим помежду си. Тази игра остана централното преживяване на срещата, дори и след това. Защото изпитахме това, което артистичният потенциал ни позволява. Но трябва да знам защо нося такова упражнение със себе си и какво искам с него, как то служи на целта на срещата, в противен случай ще бъде отхвърлено или погрешно разбрано като „малко релаксиране“.



Това ли е и за вас мостът от работата с танци и евритмия към лечебната или специалната педагогика?

 

И до ден днешен се водя от идеята, че образователните процеси, които правя на артистично ниво, всъщност служат на целта на самоосъзнаването. Как мога да проектирам тези процеси по такъв начин, че да обслужват ежедневния работен живот, всъщност стана моята тема. Така попаднах в професионалното обучение. Въпреки че практикувах евритмия като социалната терапия с хора, които се нуждаеха от подкрепа, никога не съм гледала на това терапевтично или педагогически, а винаги като форма на себеразвитие. Как да се развиваме заедно в такова упражнение, така че след това да мога да върша действителната си работа с различно качество? Ефективността е важен въпрос. От една страна, това е вълнуващото в движението - ефектът. Това е животът, всичко се движи на всяко ниво през цялото време, а това означава винаги ефект. От друга страна, винаги има мотивация в движението: Какво вътрешно ме кара да действам? 

Можете ли да кажете какви качества или умения предизвиквате или насърчавате в процесите на саморазвитие в общностите?

 

Това трябва да се постави от самото начало. Как мога да се покажа автентично като личност? Тялото е просто безмилостно. То не се преструва. Ако съм надарен с определена физика, трябва да живея с нея. Мога да отслабна малко, мога да кача малко килограми, мога да натрупам малко мускули. Това означава, че тялото винаги е среща с нещо много чисто. Бих казал, че всъщност поставям хората в много уязвими ситуации. Това изисква много внимание по време на упражненията. Винаги трябва да мисля за това: ние правим много малки стъпки тук, защото съм наясно: това, което искам от вас тук, има ефект върху нивото на уязвимост. Трябва да има място за приемане, в което мога да покажа себе си, с моята уязвимост и с моята непохватност. Класически пример: понякога работя с хора от управленско ниво и там срещам много квалифицирани и умни хора. След това правим нещо с пресичане на лявото и дясното полукълбо и изведнъж сръчността им спира. Тук също трябва да демонстрираме признателност, когато другите са изправени пред такава ситуация и са разкрили тази своя уязвимост. Защото в днешно време е много трудно, да се разкриеш, да бъдеш неуверен. Тогава аз съм наистина много смирена, когато мога да създам пространство за да се прояви тази уязвимост и неувереност.

 

През 2017 г. написахте практическа книга за евритмията в обучението на възрастни с трима други автори: ‹Поле за неочакваното›. Несигурността и уязвимостта ли са основните мотиви?

Още не бях толкова далеч. Написах част за работа с хора със специални нужди и хора с психични заболявания. Работил съм с клиенти, служители и групи. И за книгата изградих методология и дидактика. Но как стигнах до точката на уязвимост и несигурност? Трябва да благодаря на хората, които имат нужда от помощ за това. По това време също си мислех, че трябва да намериш правилното нещо за всеки и че накрая всичко е се събира в едно, всяка стъпка е от значение. Сега бих казала, че трябва да включим всички в процеса. Чудесното е, че то прави всички ни по-бавни, по-спокойни, по-внимателни. Включваме се в съвместния процес и в крайна сметка всъщност е добре за всички. Вижте играта с балон. Далеч от представянето и ориентацията към резултата. Забелязвам това и в моята практическа подготовка за работа с общности. Ако някой ми каже: имаме само половин час, можете ли да предложите нещо за половин час? Тогава казвам: Да, ще направим нещо за половин час и ще отразим къде сме след половин час. Вече не мисля: Боже, какво можем да правим за половин час и къде искаме да бъдем тогава? Участниците определят процеса, не аз. И това е още една голяма промяна на парадигмата, когато инструкторът казва: Разберете какво е обичайното ви темпо. Това не е толкова лесно.

 

В началото на октомври в Дорнах ще се проведе международната конференция за лечебно образование и социална терапия „Здравето по всичките ви пътища“, която имате и подзаглавие „Уязвимост – Любов – Баланс“. Той е проектиран в много гъвкави и движещи се формати. Освен всичко друго, ще има и кинематографичен принос, за който искахте да поговорим накратко.




Да, искам да посоча автора Паскал Карлин. Тя е швейцарка, живее в Юра и е родена в началото на 50-те с аутизъм. Тя прави впечатляващо развитие и публикува две книги за това в Издателство Info3. Във втората си книга тя разказва историята как отива в манастир и среща монах на вратата. Тя би искала да влезе в тази сграда на църквата, но монахът ѝ казва, че не може да влезе, защото вътре има птица. Тя пита какво биха направили монасите с птицата. Казват, че са се опитали да я подплашат с метлата, така че да изхвърчи навън. Тя отговаря, че няма как да подплашите птицата с метлата, че трябва да говорите с птицата. И тя влиза в църквата и по някакъв начин приема и “говори” с птицата във това вътрешно пространство и птицата излита. Тя е толкова разочарована, че монахът не знае, че може да говори с птицата, защото който говори с Бог, трябва да знае и как да говори с птица.

 

Намирам този образ за толкова брилянтен, защото показва как хората са свикнали да се справят като “сплашат”. Такъв е и случаят с конвенционалната „помощ за хора с увреждания“. В конвенционалния начин на мислене, вместо да влезете във връзката, вие искате да „избягате“, защото имате нормативно разбиране за нещо. Паскал Карлин също идва на нашата конференция и ще ръководи работна група там. Наскоро тя режисира филма „Жив диалог“, в който говори сама, а синът й снима. Става дума за тази вътрешна работа на аутизма. Самата тя е постоянно пред камерата. Ще покажем този филм на конференцията.

 

Антропософският съвет за приобщаващо социално развитие провежда голяма международна конференция на всеки две години и ние искахме да хвърлим повече светлина върху интердисциплинарните области, с които работим. Първо имахме социални науки преди четири години, след това образователни науки преди две години и сега здравеопазване.

С понятия като ‹Любов›, ‹Уязвимост› и ‹Баланс› поставихме три термина за развитие на здравето на подиума. С тях искаме да се посветим на въпроса за индивидуалното, общностното, но и здравето на земята.

 

Основният мотив, който долавях в този разговор, е да се ръководиш от възприятието – да искаш да действаш, без да искаш да постигнеш нещо. Това вярно ли е?

 

Бих искала да добавя думата „нужда“. Има значение не само възприятието, но и слушането. Каква е нуждата на хората, които искаме да включим, да приобщим? И какви са способностите на другия? Така че веднага влизаме в разбиране на езика на една общност, а това значи да се отдалечавам от себе си. Така че самото възприемането също спада към нуждите. 

 

Подкаст 

Слушайте разговора по-подробно като подкаст на www.dasgoetheanum.com/podcast 

 

Събитие Международната конференция за лечебна педагогика и социална терапия „Здравето във всички проявления – уязвимост, любов, баланс“ се провежда в Дорнах от 5 до 9 октомври 2022 г., организирано и подкрепено от Антропософския съвет за приобщаващо социално развитие, който е международно активен в консултирането и работата в мрежа.

 

Повече www.inclusivesocial.org

Публикувано
September 28, 2022
Автор
admin
Членство
Free